Атанас Панайотов: Маслинката и Шундака взеха с рекет $10 000 от царя
Симеон вдига на крак испанската полиция и ги арестуват на гарата.
Публикувано: 17 февр. 2011, 17:05
14 април 1991 г. Симеон с Иван Григоров, един от първите фотографи, допуснати в мадридския му дом.
Известният софийски тарикат Атанас Панайотов продължава да разказва специално и единствено за “ШОУ” скандални истории от ъндърграунда, в които се оказват замесени и популярни личности от българската действителност.
- Наско, какви са тези образи, български емигранти, които са рекетирали Царя в Мадрид през 1991 г.? - Това са Маслинката и Шундака. Ето какво ми разказа самият Александър Веселинов – Сашо Шундака:
„Царя го изнудвахме цяла седмица. Всички имигранти получаваха от България вестници и в тях пишеше, че Царя много помагал на имигрантите. Толкоз много, че не е вярно! На никой нищо не е помагал! Но това го разбрахме на наш гръб... Та, отиваме ние в Мадрид да видим какво можем да изкярим от него. Царя има голяма къща с ограда, по-висока от зида на централния пандиз, с голям портал и малка врата. Караше стар модел ягуар и един туристически микробус. До магазина не ходеше, всичко му караха вкъщи. За да се видиш с него, трябва да си много настоятелен. Поне два-три месеца да се записваш. И всеки път ти казват, че е много зает. А по телефона като се обаждаш, вдига секретар, който не говори български, а само испански, немски и английски.
Царя приемаше всеки петък от 6 до 7 вечерта, за един час. Звъниш три месеца и като те усетят, че си нахален и няма отърване от теб, ти насрочват среща. Без записване никого ни приема.
Като седнеш с него на разговор, той започва: „Сега стана много трудно с емиграцията, много тъй, много иначе, много не знам какво, нали разбираш. По-добре се връщайте в България!”. Представяш ли си какъв наглец! И ти дава еднократно десет хиляди пeсети – около сто лева! И то трябва да си нахален да си ги поискаш!
Ние бяхме много скъсали конеца. Социални по това време в Испания не се даваха. Червеният кръст ни отпускаше по 316 долара на месец. Обаче и тези пари ги спряха. Няма пансиони като в Германия, няма храна... Нямаше къде да спим, но затова пък имаше много изоставени коли. Като видиш, че под някоя има много боклук, значи е изоставена. Отваряш и започваш да спиш в нея. Като хотел си я ползваш. Някоя вечер се връщаш и виждаш лепенка на стъклото: „Ако не си махнете колата, ще я хвърлим!” Ти отлепяш лепенката и си живееш тъй, докато някой ден отиваш и колата я няма. Минаваш сто метра и намираш друга. Пренасяш се и продължаваш.
Та, намерихме един капитан на кораб от Кадис, който се нае да ни закара до Америка срещу 10 000 долара. И нали Царя много помагал на имигрантите /аз ще го еба в мамата!/, очаквахме и на нас да помогне. Намирам уличен телефон и му се обаждам: „Трябва да ни дадеш 10 000 долара, защото има кой да ни закара до Щатите, но ние нямаме парите, а вече е октомври и идва зимата!” И му обяснявам да ни ги даде,
защото иначе ще го стреляме.
Или някой член на семейството му - който уцелим! Затварям телефона – утре пак, утре пак, и пак утре. Всеки ден му са обаждаме. При всяко обаждане задължително му казвам, че парите ги искаме на заем, нищо че го заплашваме! А го заплашваме, защото той иначе няма да ни ги даде. До една година ще му ги върнем. А той: „Внимавайте какво говорите, защото телефоните ми се подслушват от съображения за сигурност!”
Царя въртя, сука и като видя накрая, че няма да се отърве от нас, кандиса и каза: „Утре ще ви дам парите! Синът ще го пратя да ги изтегли, защото толкоз в къщата нямам”. Разбрахме се към 11 на обяд да отидем да ги вземем. Щял да ги увие във вестник, да ги сложи в найлонова торбичка, а портиерът ще ги предаде.
Ние взимаме едно такси и отиваме. Я си представи, че наистина сме въоръжени, и сме не двама, а пет души и нас ни вържат, а другите трима да застрелят някой от семейството му. Значи той за десет хиляди долара залагаше живота на жена си, на децата си, че и неговия! В таксито слагаме и саковете с багажите, защото ще напускаме Мадрид. Взехме колата от Пласа „Севиля” до големия съд и казах на шофьора да ни кара до Царя, а после да ни върне на гарата „Сен Мартин”. Щяхме да пътуваме за Париж.
Спираме пред къщата, аз оставам в колата, а Маслината тръгва за парите. И наистина – вратата на къщата се отваря и се подава само една ръка с плик. Маслината взима кинтите и тръгва към колата. Обаче на спирката на рейса отсреща аз виждам друго такси и в него Георгиев - беглец още по царско време, доста дърт. Знам, че е много близък на Царя и постоянно ходи между имигрантите да слухти кой какво приказва, с какво се занимава - абе, шпионин! Явно козелът го беше изпратил да види кои ще дойдат за парите. Ние потегляме с нашето такси, а оня по нас с другото. Извадих малко тоалетно огледалце да го наблюдавам през цялото време.
На един светофар хвърлих на шофьора две хиляди песети /20 лв./, скочихме и избягахме. Прекосихме един парк и оттам хващаме друго такси. Само че не отиваме на „Сен Мартин”, а на следващата гара. Слизаме и аз отивам в тоалетната. Там разделям парите. Те бяха мешани: английски лири, марки, долари и песети. За мен оставих мешаната валута, а на Маслината дадох песетите.
Отделно нашите мангизи, събирани цяло лято - около четири хиляди зелено. Оттам отиваме на пероните, които са поне едно двеста метра дълги. На цялата гара сме сами. Сядаме на една пейка и започваме да чакаме влака. Имаме пълна видимост, всичко са вижда. И както седим, аз постоянно въртя глава - ту наляво, ту надясно. Нали сме под пара, постоянно оглеждаме. Не чувам никакви стъпки, никакъв шум, ама нищо!
В един момент, както въртя глава и се оглеждам,
ми се спира бузата в едно дуло!
И скочиха изведнъж двайсет човека върху ни! Кажи ми откъде са появиха?! С парашути ли ги спуснаха - още не мога да си го обясня! Буф, на земята и тараш за оръжие. Сложиха ни белезници и ни понасят така, че аз чат-пат опирам в земята...
Предполагам, че Царя като се е оплакал, пък неговата жена нали е род с испанския крал, значи излиза, че правим на високо ниво изнудване и явно са мобилизирали цялата испанска полиция, командоси и тъй нататък...
Изкараха ни от гарата горе на един площад. Отвсякъде сирени. Сигурно имаше трийсетина коли. Закараха ни в полицията. Пък следователят много готин, само се смее като олигофрен.
Казвам, че няма да приказваме, защото сме гладни и искаме да обядваме. Вдигна телефона и ни донесоха храна в кабинета му. А той вика: „Абе много малко пари сте му искали на тоя, трябваше поне сто хиляди да искате!”
Като ни обискираха, мен много ме тършуваха, но Маслината успял да мушне няколко хилядарки песети в долните гащи. С тях изкарахме в панделата после.
После аз
започнах да тормозя Царя по телефона от панделата.
Обаждах му се много пъти. И таз, царица дето искаше да става, таз патка, тя не може да говори английски. Български не говори, английски не говори! Тя ми каза: „Царя е обиден, не ще да приказва с вас, болно му е, че българи му правили такива неща!”. Че той да не иска пакистанци да му ги направят? Аз викам: „Кажи на Царя, че парите ги искахме назаем. Повече не могат да ни осъдят и като излезем, ще се видим пак и тогава наистина ще се стреляме!”
Не след дълго пристигна секретарят на съда и ни пуснаха. Царицата се обадила. Беше януари месец и кучешки студ. В Испания пускат през нощта, от дванайсет нататък. Нас ни освободиха в един. Вървим покрай стената на затвора и Маслината вика: „Какво ще правим навънка? Дай вътре да се връщаме, брато! Вътре – първо, второ, трето, натурални сокове, топло!”. Тъй с Царя…
А 4-те хиляди долара наши пари още не ни ги е върнал!”
Питам Шундака: „Я ми кажи коя година става това?” „1991 година... Нали много честен Царя. Като се видиш с него, му кажи да върне парите поне...
- Каква е емигрантската история на Сашо Шундака?- Емигрира през 1988 година... Изкарва 12 години в емиграция и всяко лято си идва в България без първите три години. Или го екстрадират. Само от Франкфурт е екстрадиран четири пъти. От Амстердам два пъти, от Барселона - веднъж. От Нюрнберг го карат с влак в Чехия. От Белгия, Швейцария... абе какво да ти разправям... В момента си живее в България.
- А кой е Маслинката?- Маслинката е Веселин Страхилов Ранков. Той и Яни Ташев, който бръмчеше за висаджиите, крадец на коли от ранга на Цукровски, нападат през 2000 г. китайското военно аташе пред дома му в „Лозенец”, за да откраднат мерцедеса му – удрят го по главата с една щанга и едва не го убиват. Яни влиза в пандиза, а Маслинката умря от цироза един месец след като го оправдават на делото.
- Наско, сега много се говори за СРС-та. Ти си бил обект на подслушване и следене по соцвреме...- Да, като четох досието си, ето какво съм си ксерокопирал. Първата папка е със секретен гриф “ИСКРА” ВЕ 15371. Пише: „Атанас Панайотов трайно се е ангажирал в нелоялна дейност спрямо НРБ и е годен за терористична дейност”. Подписали са се полковник Маринов зам.-началник на СГУ МВР, полковник Ст. Марков - нач.-отдел 06 У-ние ДС, отдел 05”.
Следващата папка е с гриф ДОР “Хероин”, там пише: „През октомври 1979 г. в отделението бяха получени данни от резидент „Соколов” на ръководство в отдел „Криминален” на 05 РУ, а по-късно и от агент „Камо”, че лицето Атанас Панайотов, живущ на улица „Хан Крум” 11, поддържа връзки с чужденци, с които извършва трансфер на валута, и възнамерява да извърши бягство. Въз основа на горните данни на А. П. да бъде открит сигнал с окраска
„Подготовка и опит за бягство”.
На Панайотов бе поставено М „Пирин” за подслушване и да се открие ДОР „Хероин”. Подписали са се ст. л-т Цв. Панталеев, майор Лазаров”.
„В дома на обекта да се постави М „Родопи” и М „Вихрен” за подслушване с чужбина и да се постави на ВН /външно набюдение/. Подписал се е ст. л-т Цветан Панталеев”. Родопи, Пирин, Вихрен са подслушвателни устройства.
Милиционерският началник Цветан Панталеев е този, за когото съм разказвал как стана кредитен милионер след промените и сега има чейнджбюро на Централна гара. Всички от ДС станаха кредитни милионери.
Микрофоните за подслушване се поставяха по време на обиските вкъщи. Нас с баща ми и майка ми ни извеждат навън, те развъртат телефона и монтират микрофончета вътре в слушалката и из цялата къща... Та когато мен са ме подслушвали, Цветанов, Танов, Дянков и Алексей са си играли на топчета в някой заден двор или са се стреляли с фунийки...
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
- Наско, какви са тези образи, български емигранти, които са рекетирали Царя в Мадрид през 1991 г.? - Това са Маслинката и Шундака. Ето какво ми разказа самият Александър Веселинов – Сашо Шундака:
„Царя го изнудвахме цяла седмица. Всички имигранти получаваха от България вестници и в тях пишеше, че Царя много помагал на имигрантите. Толкоз много, че не е вярно! На никой нищо не е помагал! Но това го разбрахме на наш гръб... Та, отиваме ние в Мадрид да видим какво можем да изкярим от него. Царя има голяма къща с ограда, по-висока от зида на централния пандиз, с голям портал и малка врата. Караше стар модел ягуар и един туристически микробус. До магазина не ходеше, всичко му караха вкъщи. За да се видиш с него, трябва да си много настоятелен. Поне два-три месеца да се записваш. И всеки път ти казват, че е много зает. А по телефона като се обаждаш, вдига секретар, който не говори български, а само испански, немски и английски.
Царя приемаше всеки петък от 6 до 7 вечерта, за един час. Звъниш три месеца и като те усетят, че си нахален и няма отърване от теб, ти насрочват среща. Без записване никого ни приема.
Като седнеш с него на разговор, той започва: „Сега стана много трудно с емиграцията, много тъй, много иначе, много не знам какво, нали разбираш. По-добре се връщайте в България!”. Представяш ли си какъв наглец! И ти дава еднократно десет хиляди пeсети – около сто лева! И то трябва да си нахален да си ги поискаш!
Ние бяхме много скъсали конеца. Социални по това време в Испания не се даваха. Червеният кръст ни отпускаше по 316 долара на месец. Обаче и тези пари ги спряха. Няма пансиони като в Германия, няма храна... Нямаше къде да спим, но затова пък имаше много изоставени коли. Като видиш, че под някоя има много боклук, значи е изоставена. Отваряш и започваш да спиш в нея. Като хотел си я ползваш. Някоя вечер се връщаш и виждаш лепенка на стъклото: „Ако не си махнете колата, ще я хвърлим!” Ти отлепяш лепенката и си живееш тъй, докато някой ден отиваш и колата я няма. Минаваш сто метра и намираш друга. Пренасяш се и продължаваш.
Та, намерихме един капитан на кораб от Кадис, който се нае да ни закара до Америка срещу 10 000 долара. И нали Царя много помагал на имигрантите /аз ще го еба в мамата!/, очаквахме и на нас да помогне. Намирам уличен телефон и му се обаждам: „Трябва да ни дадеш 10 000 долара, защото има кой да ни закара до Щатите, но ние нямаме парите, а вече е октомври и идва зимата!” И му обяснявам да ни ги даде,
защото иначе ще го стреляме.
Или някой член на семейството му - който уцелим! Затварям телефона – утре пак, утре пак, и пак утре. Всеки ден му са обаждаме. При всяко обаждане задължително му казвам, че парите ги искаме на заем, нищо че го заплашваме! А го заплашваме, защото той иначе няма да ни ги даде. До една година ще му ги върнем. А той: „Внимавайте какво говорите, защото телефоните ми се подслушват от съображения за сигурност!”
Царя въртя, сука и като видя накрая, че няма да се отърве от нас, кандиса и каза: „Утре ще ви дам парите! Синът ще го пратя да ги изтегли, защото толкоз в къщата нямам”. Разбрахме се към 11 на обяд да отидем да ги вземем. Щял да ги увие във вестник, да ги сложи в найлонова торбичка, а портиерът ще ги предаде.
Ние взимаме едно такси и отиваме. Я си представи, че наистина сме въоръжени, и сме не двама, а пет души и нас ни вържат, а другите трима да застрелят някой от семейството му. Значи той за десет хиляди долара залагаше живота на жена си, на децата си, че и неговия! В таксито слагаме и саковете с багажите, защото ще напускаме Мадрид. Взехме колата от Пласа „Севиля” до големия съд и казах на шофьора да ни кара до Царя, а после да ни върне на гарата „Сен Мартин”. Щяхме да пътуваме за Париж.
Спираме пред къщата, аз оставам в колата, а Маслината тръгва за парите. И наистина – вратата на къщата се отваря и се подава само една ръка с плик. Маслината взима кинтите и тръгва към колата. Обаче на спирката на рейса отсреща аз виждам друго такси и в него Георгиев - беглец още по царско време, доста дърт. Знам, че е много близък на Царя и постоянно ходи между имигрантите да слухти кой какво приказва, с какво се занимава - абе, шпионин! Явно козелът го беше изпратил да види кои ще дойдат за парите. Ние потегляме с нашето такси, а оня по нас с другото. Извадих малко тоалетно огледалце да го наблюдавам през цялото време.
На един светофар хвърлих на шофьора две хиляди песети /20 лв./, скочихме и избягахме. Прекосихме един парк и оттам хващаме друго такси. Само че не отиваме на „Сен Мартин”, а на следващата гара. Слизаме и аз отивам в тоалетната. Там разделям парите. Те бяха мешани: английски лири, марки, долари и песети. За мен оставих мешаната валута, а на Маслината дадох песетите.
Отделно нашите мангизи, събирани цяло лято - около четири хиляди зелено. Оттам отиваме на пероните, които са поне едно двеста метра дълги. На цялата гара сме сами. Сядаме на една пейка и започваме да чакаме влака. Имаме пълна видимост, всичко са вижда. И както седим, аз постоянно въртя глава - ту наляво, ту надясно. Нали сме под пара, постоянно оглеждаме. Не чувам никакви стъпки, никакъв шум, ама нищо!
В един момент, както въртя глава и се оглеждам,
ми се спира бузата в едно дуло!
И скочиха изведнъж двайсет човека върху ни! Кажи ми откъде са появиха?! С парашути ли ги спуснаха - още не мога да си го обясня! Буф, на земята и тараш за оръжие. Сложиха ни белезници и ни понасят така, че аз чат-пат опирам в земята...
Предполагам, че Царя като се е оплакал, пък неговата жена нали е род с испанския крал, значи излиза, че правим на високо ниво изнудване и явно са мобилизирали цялата испанска полиция, командоси и тъй нататък...
Изкараха ни от гарата горе на един площад. Отвсякъде сирени. Сигурно имаше трийсетина коли. Закараха ни в полицията. Пък следователят много готин, само се смее като олигофрен.
Казвам, че няма да приказваме, защото сме гладни и искаме да обядваме. Вдигна телефона и ни донесоха храна в кабинета му. А той вика: „Абе много малко пари сте му искали на тоя, трябваше поне сто хиляди да искате!”
Като ни обискираха, мен много ме тършуваха, но Маслината успял да мушне няколко хилядарки песети в долните гащи. С тях изкарахме в панделата после.
После аз
започнах да тормозя Царя по телефона от панделата.
Обаждах му се много пъти. И таз, царица дето искаше да става, таз патка, тя не може да говори английски. Български не говори, английски не говори! Тя ми каза: „Царя е обиден, не ще да приказва с вас, болно му е, че българи му правили такива неща!”. Че той да не иска пакистанци да му ги направят? Аз викам: „Кажи на Царя, че парите ги искахме назаем. Повече не могат да ни осъдят и като излезем, ще се видим пак и тогава наистина ще се стреляме!”
Не след дълго пристигна секретарят на съда и ни пуснаха. Царицата се обадила. Беше януари месец и кучешки студ. В Испания пускат през нощта, от дванайсет нататък. Нас ни освободиха в един. Вървим покрай стената на затвора и Маслината вика: „Какво ще правим навънка? Дай вътре да се връщаме, брато! Вътре – първо, второ, трето, натурални сокове, топло!”. Тъй с Царя…
А 4-те хиляди долара наши пари още не ни ги е върнал!”
Питам Шундака: „Я ми кажи коя година става това?” „1991 година... Нали много честен Царя. Като се видиш с него, му кажи да върне парите поне...
- Каква е емигрантската история на Сашо Шундака?- Емигрира през 1988 година... Изкарва 12 години в емиграция и всяко лято си идва в България без първите три години. Или го екстрадират. Само от Франкфурт е екстрадиран четири пъти. От Амстердам два пъти, от Барселона - веднъж. От Нюрнберг го карат с влак в Чехия. От Белгия, Швейцария... абе какво да ти разправям... В момента си живее в България.
- А кой е Маслинката?- Маслинката е Веселин Страхилов Ранков. Той и Яни Ташев, който бръмчеше за висаджиите, крадец на коли от ранга на Цукровски, нападат през 2000 г. китайското военно аташе пред дома му в „Лозенец”, за да откраднат мерцедеса му – удрят го по главата с една щанга и едва не го убиват. Яни влиза в пандиза, а Маслинката умря от цироза един месец след като го оправдават на делото.
- Наско, сега много се говори за СРС-та. Ти си бил обект на подслушване и следене по соцвреме...- Да, като четох досието си, ето какво съм си ксерокопирал. Първата папка е със секретен гриф “ИСКРА” ВЕ 15371. Пише: „Атанас Панайотов трайно се е ангажирал в нелоялна дейност спрямо НРБ и е годен за терористична дейност”. Подписали са се полковник Маринов зам.-началник на СГУ МВР, полковник Ст. Марков - нач.-отдел 06 У-ние ДС, отдел 05”.
Следващата папка е с гриф ДОР “Хероин”, там пише: „През октомври 1979 г. в отделението бяха получени данни от резидент „Соколов” на ръководство в отдел „Криминален” на 05 РУ, а по-късно и от агент „Камо”, че лицето Атанас Панайотов, живущ на улица „Хан Крум” 11, поддържа връзки с чужденци, с които извършва трансфер на валута, и възнамерява да извърши бягство. Въз основа на горните данни на А. П. да бъде открит сигнал с окраска
„Подготовка и опит за бягство”.
На Панайотов бе поставено М „Пирин” за подслушване и да се открие ДОР „Хероин”. Подписали са се ст. л-т Цв. Панталеев, майор Лазаров”.
„В дома на обекта да се постави М „Родопи” и М „Вихрен” за подслушване с чужбина и да се постави на ВН /външно набюдение/. Подписал се е ст. л-т Цветан Панталеев”. Родопи, Пирин, Вихрен са подслушвателни устройства.
Милиционерският началник Цветан Панталеев е този, за когото съм разказвал как стана кредитен милионер след промените и сега има чейнджбюро на Централна гара. Всички от ДС станаха кредитни милионери.
Микрофоните за подслушване се поставяха по време на обиските вкъщи. Нас с баща ми и майка ми ни извеждат навън, те развъртат телефона и монтират микрофончета вътре в слушалката и из цялата къща... Та когато мен са ме подслушвали, Цветанов, Танов, Дянков и Алексей са си играли на топчета в някой заден двор или са се стреляли с фунийки...
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар